Рилската пустиня в душите

Съвременното състояние на манастира

Този материал не е завършена статия, а добросъвестно описание, почти без коментар, на няколко от много характерните “културни” факти, на които се натъкнах при посещението си в Рилския манастир през есента на 1997 г. Не се опитвам да критикувам – скрито или явно – настоятелството на манастира или отговорни клирици в Църквата. Предпочитам този илюстративен материал да вдъхнови някой по-аналитично настроен и безстрастен събрат; при мен рискът да изпадна в негодувание и гняв, когато пиша за тези неща, е твърде голям. Ако текстът накара читателя да се замисли за това в какво сме превърнали Рилската света обител днес, ще считам целта си постигната.

Рилски манастир

Възвишил снага исполинска
сред приказната гора рилска,
светилник мощен в тъмата,
стълб гранитен на свободата.

Разпръсквал знание и вяра
от векове насам без мяра
Затуй народа го почита
и към него безспир прелита.

На Богу, там да се помоли,
да го спаси от зли неволи,
мир да зацари на земята
добро на всеки в душата.

Рила, 1958 г., д-р Георги Лазаров

Един въпрос за вдъхновението

Допада ли ви замисълът срещата с манастира да започва с посоченото произведение? (То ви посреща от внушителна табела пред манастирските порти). Лично аз съм по–скоро изплашен от атмосферата на това емблематично послание. Освен че навява асоциации за запустение (много подходяща е руската дума “праздность”), то легитимира един тип отношение към “народната светиня”, който за жалост няма нищо общо с духа на Православието.

Питам се дали не съм предубеден. Прочитам стихотворението отново. Личи си как авторът е намествал римите, сякаш е редил домино. Стихчетата са нескопосани и наивни, като при това им липсва почти единственото очарование на истинския наивизъм – искреността и непосредствеността на художествения жест.

Дори ако приемем, че по времето на създаването на творбата (1958 г.) народът “безспир е прелитал” към манастира, не мога да не забележа, че при целия си възторг авторът е останал вътрешно безчувствен към духовния облик на светата обител. Едва ли подходящите за детско букварче стихове от последния куплет помагат на някого да почувства манастира като място за молитва, място за лична среща с Бога.

Отминавам, като се питам това ли беше най-красивият плод на вдъхновението, роден в духовното сърце на България. И случайна ли е всъщност тази тъжна табела пред входа на манастира?

Какво ме посреща?

Обоняние: остра миризма на скара. Слух: пиянско провикване в паузата между две фолк-парчета. Източник е кръчмата досами манастирските порти.

Понесъл пораженията върху двете сетива, се съсредоточавам върху визуалната информация.

В табелата на входа манастирът е наречен “едно от огнищата на българската духовна култура”, “ревностен разпространител на българската просвета и културни традиции”. Той имал “преки културни връзки с Русия”. Възстановяването на манастира било възможно благодарение на “повишеното национално самосъзнание на българския народ”. “Отвън сградите са решени като крепост и имат суров характер”, споделя авторът, като смекчава мрачното си изказване с признаване на “ярък оптимистичен колорит и нови концепции” в архитектурата на манастира.

Първата концепция, която ме удря още на входа, са чифт огромни пожълтели еленови рога. Навярно са сложени за красота, но на мен ми навяват неприятна асоциация с фирмата “Рога и копита” на Великия комбинатор. Следва знак “Забранено за кучета”. В двора ме посрещат пет-шест жизнерадостни песа. Козината им е придобила керемиден отенък от постоянното отъркване и чесане в манастирските стенописи.

Какво се продава в магазинчето в средата на манастирския двор?

Следва изчерпателен опис:

• познатите на всички ни гипсови “икони”;

• дървени маски с неопределен културен произход;

• няколко вида дървени гаванки, солници и чинии – дан на “традицията” в стил “ранен СБХ”;

• гледжосана керамика;

• герданчета във форма на сърца и надпис “LOVE”;

• гипсови разпятия на (кой знае защо) розов фон;

• полускъпоценни камъни и минерали, групирани по зодии;

• неизменните и непреходни дървени мускалчета с розово масло;

• нескопосани куклички с глави от топче за пинг-понг, облечени в национални носии;

• крайно безвкусни апликации със сухи цветя;

• декоративни дървени бастунчета;

• дървени великденски яйца с жълти пиленца-ваденки;

• грубовати копия на образци от католическия религиозен кич – герданчета с образа на Св. Богородица (пиринч), всевъзможни “иконки”, по-голямата част от които представляват изрезки от ретуширани сладникави картини (сещате се – дечицата, които минават през мостче, а Иисус бди над тях и пр.);

• пластмасово зайче, клекнало под крив бор. Всяко дете би изхвърлило без колебание подобна “играчка”: заекът излъчва необяснимо напрежение и някаква особена разюзданост;

• рекламни материали за самия манастир. Единственият възможен писмен източник на информация за Православието за чуждестранния турист съдържа скучни балкантуристки текстове с лошо преведени разсъждения за ролята на манастирите за опазване на българската култура.

Какво научава чуждестранният посетител за манастира и Православието?

В подобен дух са издържани и лекциите на екскурзоводите. За по-голяма екзотичност те не си правят труда да превеждат на чужденците сюжета на иконата или стенописа. Така “Успение на Пресвета Богородица” се превежда на английски – как мислите? – като “uspenie na presveta bogoroditza”, изречено със съответното прозношение. Чужденците кимат учтиво и щракат с фотоапаратите. Идеята неясната за тях шарения по стените да се свърже по някакъв начин със собствената им традиция, остава встрани от програмата на екскурзоводите. Те са професионалисти. Разбират си от работата и щом чужденците кимат и повтарят “Ja, ja”, значи всичко е наред. С много авторитет и проникновение те обясняват, че Христос и бесовете по стенописите символизират борбата между доброто и злото.

Какво виждаме и прочитаме в музея?

Обширна зала, в която са изложени дискоси, епископски жезли… Всичко това е “обяснено” с един-единствен надпис: “Църковна утвар”. Археология, сечива от бронзовата епоха… Детенце сочи мощехранителницата и пита “Мамо, това какво е?” Майката е затруднена; с мъка прочетената дума “утвар” явно не дава никакъв отговор на въпроса на детето. Дори от “музейна” гледна точка би било удачно да се даде някакво елементарно писмено обяснение за предназначението на тази “утвар” в богослужението, придружено със снимки и смислен коментар.

Надпрестолният кръст на монаха Рафаил е “оригинална творба на българската миниатюрна дърворезба”. Едва ли монахът си е мислил такива сложни думи. За него изработването на кръста е било акт на вяра за слава Божия. Но това явно не е интересно за съвременните музейни работници.

Следващите цитати на надписи от музейните табла не се нуждаят от коментар.

“Иван Рилски е роден около 880 г. в с. Скрино, Кюстендилско. За живота му липсват точни исторически данни, но съществуват много предания и легенди… Утвърждаването на християнството допринесло твърде много за укрепването на феодализма в България. Изразител на народната борба срещу усилващия се феодален гнет бил и Иван Рилски. Той си спечелил славата на народен закрилник.”

Никъде в музея преди името на Св. Йоан не се среща думата “свети”. Поклонението на цар Петър при светеца е еднозначно наречено “легенда”.

Манастирът е “едър духовен феодал”, “център за просвета и културни традиции” (?!). “Неговото бързо издигане се дължи на развитието на новите производителни сили в нашите земи.”

“Манастирското стопанство съществува от създаването на манастира. След Освобождението манастирското стопанство тръгва в общия път на капиталистическото развитие на нашата страна. Манастирът се превръща в крупен капиталистически собственик. По такъв начин той скъсва с традициите на българското възраждане”.

“Рилските монаси твърде често пътували из съседните страни и манастири за събиране на помощи и заедно с това ратували (!!!) за опознаване, сближаване и културно издигане на балканските народи.”

“Българската книжовност през XVIII век бележи етап в своето развитие с появата на дамаскинарството. Най-известният книжовник-дамаскинар в България е Йосиф Брадати, който в средата на XVIII век създава школа с широко влияние в страната. В неговите произведения се чувства и порицание срещу потисниците на народностното самосъзнание.” (А какво, собствено, е това “дамаскин”? – бел. авт.)

“В произведенията си зографите се стремят да се освободят от консерватизма на старите иконографски канони, като изявяват духа и идеите на българското възраждане”.

“Захари Зограф смело реформира (!) църковната живопис и я доближава до тогавашните вкусове и изисквания”.

“Дърворезбите са една от главните украси на Риломонастирския комплекс. Те са високохудожествени и издържани в битовите интериори. С голямо майсторство върху дървото са изваяни човешки, животински, растителни и геометрични фрагменти, които предават умението и замисъла на майсторите и техната любов към българската природа”.

“Щампите на Рилския манастир са изиграли голяма роля за съхраняване на националното чувство и повдигане патриотичното съзнание на българския народ. В повече от 50 градове и села Рилският манастир е притежавал метоси. Учители били рилските духовници, които чрез връзките си с населението държали буден народния дух”.

Последни въпроси

Чувствате ли се нормално като православни в тази среда? Има ли нещо нередно, какво е то и кой е отговорен за него? Имаме ли (както винаги!) някакво оправдание за съществуващото положение? Свети Иоан, Рилски пустинножител и чудотворец: това ли е начинът да го почитаме с писано и устно слово, образи, дела на вяра? Духовният център на България: какво всъщност концентрира днес в себе си?

Последна картина

Гробът на светеца-покровител. Край аязмото вятърът си играе с хилядите листчета хартия, на които поклониците пишат молбите си към свети Иоан. Едно от тях се спира в краката ми, разгънато от влагата. Неволно прочитам лаконичния текст: “Да замина за Америка”.