Мистагогия

iTunes/Apple Music	Spotify	Google Play	Amazon

Десетте песни в този албум са писани в различни моменти през последните 25 години от живота ми. Писани са на различни места – у дома и далече от дома. Писани са в различни настроения – някои са болезнени, други – радостни. Общото помежду им е, че всички бележат някакви важни за мен моменти от пътя ми във вярата.

Библейски персонажи (от Стария и от Новия завет), образи на светци или просто спомени от пътувания; символи за рая и опити за молитва – събрах тези стари и по-нови песни в един албум със заглавие “Мистагогия” (“тайноводство” – по заглавието на една книга на св. Максим Изповедник). Светът е тайна, животът е тайнство, ние самите сме скрити от себе си. Дано с музиката и думите от този албум съм успял да предам удивлението си от всичко това.

Приятно слушане.

(Засега албумът е достъпен за слушане и сваляне в Bandcamp от този линк. В близките дни ще бъде достъпен и в основните музикални платформи.)

---

Иже херувими

„Иже херувими“ е т. нар. „Херувимска песен“, която се изпълнява на всяка литургия на православната църква. Текстът е написан през 6-ти век.

Иже херувими тайно образующе, и животворящей Троице трисвятую песнь припевающе, всякое нине житейское отложимъ попечение.

(Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и припяваме на животворящата Троица трисветата песен, да отхвърлим сега всяка житейска грижа).

---

Суламит

Суламит е библейски персонаж, възлюбената на цар Соломон от „Песен на песните“

Следите ми се губят във снега,
но мисля си за тебе, Суламит.
Косата ти, гърдите ти – близнета…
Oвали стръмни и воали тъмни,
задъханият танц на гласовете,
вълни от въздух с твоето ухание –
безмилостно ме давят и спасяват,
давят и спасяват,
даряват и ограбват.
Желая те от дъно с влажни сипеи;
оплитай ме с ръце, раздирай ме с клепачи,
спаси ме вътре в тебе, Суламит.

Сънят е кратък, бурята отвява
далечните акорди на китари.
Нагърбвам спомена и тръгвам срещу вятъра,
измъчва ме неистово желание
да мятам зрели нарове във преспите.

---

Мария Магдалина

Една жена… като застана отзад при нозете Му, плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги…
(Лука 7:37)

Нозете Ти са чисти, Господи,
напразно с топли сълзи ги обливам,
но този женски плач недей съди,
през него виждам как ще Те убият.

Привиждат ми се вопъл и камшик,
венец от тръни, плащове войнишки
и Твойте кървави уста, Христе –
прехапани, за да не кажат нищо.

Гневът ще люшне вечната тълпа,
ще Те събори яростният вятър
и смеейки се, ще Те повлекат
към тъй желаното от Тебе място.

Ще Те издигнат – за позор.
Мария там под кръста ще залита,
ще търси Твоя поглед, ала Ти
ще си обърнал взор към висините.

…И пак изпъкват грубо над света
и градове, и грехове човешки,
над нас едни и същи светила
търкалят свойте вечни въртележки.

Минават много зими и лета.
Потапям длан в обърнатото време.
От Теб узнах какво е любовта
и леко е простеното ми бреме.

Сега ридая. Глухо трополят
сълзите ми и нашите минути.
Нозете Ти готови са за път.
Прието – Словото и думите Ти – чути.

И може би ме чакат светли дни.
Но днес Любимият от мен си тръгва.
Ще гледам дълго прашните следи
и сянка хоризонта ще поръбва.

---

Мистагогия

Кой сред отливите звездни е последният ми пристан?
Нине и присно
пред Кого коленича,
на Кого ли се моля
и в мене кой молитвата мълви?

Ти си аз и аз съм Ти.

Авва, Отче.
Сърцето Те вика.
Този вопъл бистър и топъл
удря по Твоите порти корави и праведни.
Не от болка с ръцете си търся олтара Ти.
От мълчание вая най-чудни молитви
и очите ми само към Тебе мълвят

Може би от скъсаната риза на безкрая
ще се търкулне раят някой ден във скута ми.
Внезапно залутани,
от неверни икони светците ще гледат –
бели от пост, жълти от ревност –
и толкова хубави

Авва, Отче.
В кандилния пламък
не прочитам ли име,
не дочувам ли глас,
не откривам ли знак,
не дочаквам ли среща?
Не пропускам ли нещо
все пак?

---

Мариам

Мариам е арамейското име на Мария, Пресвета Богородица

Мариам, сънуваш ангели, сънуваш дарове,
сънуваш падащи звезди.

Дете в ръцете ти
очите – кладенци, очите – облаци
така ще бъде винаги, нали?

Детето те познава, както язовир познава дигата,
както слънцето познава климата,
така било е винаги, нали?

Заплиташ мрежи от мълчания
да уловиш света,
живота да изтеглиш от дълбокото.

Сънуваш камъни, сънуваш рани,
сънуваш кръстове, нали?

Далеч е Назарет от океана.
притихвам в пясъка,
ще чакам някога да ме родиш.

---

Охрид

Охриде, Охриде, град-изваяние,
град на светци и на тъжни царе,
в тебе започна и няма да спре
езерен плач на едно покаяние.

В теб на Христа се и аз уподобих,
обич и жал ме разпнаха по теб.
През сълзи се сляха вода и небе –
свой ли съм, чужд ли – кинжал ме прободе.

Мъдрост да прося от Духа Свети,
в тайна молитва издигам душата си.
Времето спира, до мен коленичи –
на езика ми роден Небето мълчи.

---

Преддверие

Планината е синя, сякаш детско моливче.
Накъдето погледнеш – безветрие; тихо е.
Само ясни прозрения, само малки чудатости.
Заговориш, или замълчиш – все е стихове.

Но сега аз вървя към високо подножие,
че върхът е далеч, пътя трябва да уча.
Днес ще спра уморен – там, където възторжено
вечер срещат стопаните свои бездомните кучета.

Тук е пъстро населено, ала хората знаят реда си –
те седят мълчаливи като пролетни кълнове
Милиони са стаите в малката праведна къщица;
Милиони са стаите – и пак не изглежда препълнено.

Тихо люшкат се гостите в своите плетени столове.
Чакат топлия залез, към безкрая се взират.
Паметта си насилват – всяка болка е станала ялова
 –
колебливо разнищват на ума съпротивата.

…А стопанинът тук има белези стари по дланите,
той се смее дълбоко и право в очите ни гледа.
И досещам се весело – той ни познава отдавна:
преди всяко зачатие и преди да сме още родени.

В ароматната пръст няма кости, ни бурени.
Там под старата круша убитият мирно беседва с палачите.
Няма нищо за правене, няма нищо за губене –
и секирата кротко в тревата ръждясва.

Над високия връх опашка превило е слънцето –
тъй учтиво и предано гледа към нас – и не мига.
И докосваме лесно пейзажа, и забравяме времето –
старото време, когато все нещо не стигаше…

Искам нови нозе – да нагазя фонтани разплакани,
да се втурна към утрото, паметта си докрай да изтрия,
да приседна до чистия извор в пожара на лятото…
Искам сребърен съд, за да мога навеки да пия.

---

Светецът

Трескава вечер. Мъдрост неутешима.
Спомен за залива, залива златен
Виното старо никой няма да пие.

Кой на колене се моли?
За всички, за всички,
за себе си – никога.

Кажи ми защо си дошъл?
В този призрачен град
си обречен на глад,
в този век на лъжи аз самият не вярвам

Искаш ли нещо от мен?
Моят вик е мълчание,
мойта мъка е светла,
моето днес е твоето никога.

Святи отче, нямам думи за теб!
Дай ми хляб, дай ми вино,
помоли се за мен

Вярата ще ме убие,
вярата ще ме спаси.
Колко дълго си чакал
да преглътна сълзите,
да забравя петната на грешната радост…

Попитай къде съм сега.
Хиляди зими помни твоята младост,
хиляди кости чертаят вината ми.

Ти ме гледаш. По-жив си от мен
и се молиш за всички в свойта вечна килия,
а в кандилото пламъкът гасне по теб,
в небесната църква камбаните бият.

Дай ми хляб, дай ми вино,
че сърцето боли ме.
Дълго те търсих.
Помоли се за мен…

---

Старецът

Болен е старецът – на умиране.
Медалите сваля, уморено се взира
към пътя, където сред пепел и прах,
прах и пепел,
вестоносец лети и се мръщи небето.

Болен е старецът. Верни бяха поличбите
и коварни – ръцете с отровните чаши.
Не броеше победите, не броеше жълтиците,
но остави войските сами и уплашени.

А в пустите храмове иконите плачат,
от очите избодени миро се стича.
Някой тайно от всички в съня ни сменил е
радостта ни с тревога и жезъла с бича.

Все по-трудно се палим от битова ярост,
урокът на бедния добре сме научили.
Колко лесно било да разжалваме
генералите в редници, а вълците – в кучета.

***
Ще дойде ден… Във къщите ни мъртви
ще блесне свилената му коса –
усмихнат, топъл есенен четвъртък,
ден праведен като роса.

Отиде си старецът и гарвани слепи
като ангели черни по полето накацаха
На децата си приказки вечер разказваме,
че той се е върнал, но не сме го очаквали.

Тук улици и кестени за него знаят,
но нищичко не казват – непонятно е.
Ще приседнем пред градските порти безмълвно –
да го срещнем отново. Тъй дълго го чакахме.

***
Ще дойде той… Във къщите ни мъртви
ще блесне свилената му коса –
усмихнат като есенен четвъртък
и праведен като роса.

---

Човекът, който върви по вода

Този край на света има детски очи.
Този край на света е жестоко невинен,
а човекът, който върви по вода, на брега му се спира
и го обича невидимо.

И земята омеква в отъпкани улици,
там, където вятър люлееше нивите,
а човекът, който върви по вода, замислен брои
колко смърт им остава на живите.

Той е целият в прах от пътеките кръстни,
той обича открити очи и открити пространства.
Всички нощни момичета и шосета околовръстни
го познават по слух и усещат солените рани.

И това е солта на земята
и вечеря, където сме тихо поканени –
вино и хляб, за да можем до утре да спорим.
А човекът, който върви по вода, слиза сам на брега
в този край на света
и закрачва след своите кораби.

Този край на света има детски очи.
Този край на света е жестоко невинен.
Но човекът, който върви по вода, в ръце го държи
и прощава – сега и завинаги.